Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg   Евгени Дайнов се

Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg    

Евгени Дайнов се препъна в личното си пустославие, падна и в този момент всички го ритат, както си е на земята. И вкочаненият му мъртвец подскача по-високо или по-ниско съгласно силата на ритниците. Печална панорама. Не желая и аз да съм от тях – ритащите. Споменавам Дайнов, единствено с цел да взема мотив. Какво в действителност се случи? Всички знаете. По мотив на митингите във връзка със ориста на въглищните ни електроцентрали – митинги, които аз не проследявам, само че от публичното мнение узнавам, че в тях вземат участие стотици, може би хиляди съветски сътрудници, рубладжии и съратници на Владимир Путин, – Евгени Дайнов отприщи прочувствената си душа и под въздействието на положителния остарял алкохол или на други дейни субстанции, които в тази ситуация нямат никакво значение, избълва грозни хули по адрес на протестиращите. Случва се. Вечерно време в обществените мрежи се появяват прекомерно особени изявления. Нарича се битов алкохолизъм. Един другар споделяше: „ Снощи се напих пред компютъра и тая заран като станах, първата ми работа беше да видя какво съм писал “. Но да не се отплесваме.

По адрес на протестиращите Дайнов сподели, че са „ диви орди “, „ блатни твари “, „ кръвосмесени джуджета “, „ подгизнали и плесенясали блатни диваци “, които „ ненавиждат да са в Европа и желаят да са в Мухонасранск “. Дали се е опивал Дайнов от своя подарък слово, до момента в който ги е редил тези? Сигурно. Те са джуджета, а той е исполин и словото е негов меч! С две думи – с субстанции или без субстанции – е излял цялата си душа, с което, би трябвало да му се признае, се прочу доста повече, в сравнение с с проникновените си, само че тук-там несвързани публикации в демократичния щемпел.

Прочу се и всички скочиха да го тъпчат с подковани обуща. Припомниха, че татко му е бил сътрудник (и резидент) на „ Работническо дело “ в Москва и Лондон, че майка му е щерка на дейни борци срещу фашизма и капитализма, че е работил с Първанов в Института по история на Българска комунистическа партия, че е работил и в „ Отворено общество “. Припомниха, че научната му кариера стартира с решение №216 на Секретариата на Централен комитет на Българска комунистическа партия от 11 март 1982 година, по силата на което става аспирант по специалността „ История на комунистическото и работническото придвижване, на националноосвободителните придвижвания в Западна Европа след 1945 година “, а тематиката на дисертацията, с която става претендент на историческите науки е „ Френската комунистическа партия и казусът за политическите науки “. Защо? Защо му трябваше да си аргументи всичко това?

Знае се, че в множеството случаи в медиите той отстоява позиции, построява тези и разписва опорки против възнаграждение. Присъствал съм на договарянията му с Кунева, когато тя изгряваше, а той беше пристигнал на „ Бенковска “ да предложи услугите си. Има и други като него, не е знамение невиждано. По-интересно ми е за какво неговото мнение към момента би трябвало да е значимо за някого – политическите му разбори са сбъркани, прогнозите му не се сбъдват. Дори умнокрасивитетът, комуто Дайнов самоотвержено служи сега, посреща доста от изблиците му с озадачено повдигнати вежди. Вероятно към него към момента блещукат смътни отражения от остарелия му ореол на „ наследник шаман “ на Иван Костов.

Все едно. Нас нито необузданите изявления, нито комунистическата биография на Дайнов, която по принцип не е загадка за никого, са чак толкоз значими. За нас по-важно е да отбележим, че всичко това, което е излял (и след това гузно изтрил, доколкото разбрах  – няма по какъв начин да ревизира, тъй като от дълго време ме е блокирал), от самото начало си е било и към момента си е в душата му. Не, той не е сбъркал, не е изпаднал в лудост. Не е споделил нещо, което не мисли. Цялата пренебрежителност, цялото пренебрежение към работническата класа, към унтерменшите, които напразно пъплят в нозете на неговата величественост, си е непрекъснато там – главата и сърцето му. И заради това той не е някакъв изолиран изверг, не – цялото му съсловие е такова. Презрението към простолюдието е непрекъснато и в мозъците на всички като него, на елита на „ градската десница “, постоянно, даже и когато извива предизборно хоро с подуенските баби, та да го види народът, да му каже „ отлично! “ и чинно да гласоподава за него. Същият този народ на „ блатни твари “, „ кръвосмесени джуджета “ и „ подгизнали и плесенясали блатни диваци “.

Евгени Дайнов не е изключение, а предписание. Споменаваме неговото име ненапълно инцидентно, без нищо персонално. Можеше да е всеки различен, просто Дайнов даде съответния мотив в първата седмица от акцията преди локалните избори. Той е един от многото, които се усещат родени господари и са гневни, задето нещо не им се получава. Бесни са, задето го няма член 1 на Димитровската конституция.

Кои са тези хора? Те са артикул на времената, когато техните татковци и дядовци се употребиха с публични, държавно глобени привилегии. Тези татковци и дядовци раждаха своите деца с чувството, че поставят основите на династии. Децата и внуците по силата на въпросните привилегии бяха обезпечени със съответното обучение и образование. И най-много със съответното самочувствие и себеусещане, което включва преди всичко хищния вкус към властта и превъзходството и незабавно по-късно – презрението към елементарния народ, който не съставлява нищо повече от неподвижен материал, трошляк за запълване на коловозите по пътя към реализирането на Свръхчовека. Да, хората от породата на Евгени Дайнов – наследници в династичния смисъл на виновни фактори от Комунистическата партия и Държавна сигурност – имат себе си ни повече, ни по-малко за Свръхчовеци в ницшеанския смисъл на думата. Свръхчовеци, които са над закона. Свръхчовеци, които сами по себе си са законът, тъй като законът произтича от тях. Все още не са задоволително мощни да приказват това намерено, само че понякога го изпускат, когато са пийнали или напушени. И тогава са най-искрени, тогава ги виждаме такива, каквито са в реалност, а не скрити зад нескопосани сиромахомилски маски.

И фактически те са господарите на този свят. Затова толкоз елементарно им се получава всичко. Но ние не трябва да им завиждаме, нито да се отчайваме. И то освен тъй като завистта и отчаянието са грях, само че и тъй като този свят и всичко, което му принадлежи е единствено краткотрайно. Временно значи във времето и с времето. А времето ще свърши ненадейно, може да свърши даже преди да съм поставил точка на това изречение. И тогава ще пристигна вечността. Тогава ще забележим ново небе и нова земя и на тази нова земя Картаген сигурно ще бъде опустошен, разоран и поръсен със сол.

***  

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.

Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.